Блог

Коя е Николая?

Николая Кръстева е на 41 години. Родена и израснала е в Гоце Делчев. Учила е право, но поради липса на интерес не го е завършила. По-голямата част от съществения й живот протича извън България. В Гоце Делчев е известна като „жената на три континента”. Работила и живяла е в Гоце Делчев, Благоевград, София, Абу Даби и Чикаго. В Щатите е от 2001 година. След 16 години живот и работа извън България тя отново е за постоянно в родния си Гоце Делчев. Въпреки че се завърна, тя не е окончателно скъсала връзките си с Америка. Там е автор и водещ на свое предаване в чикагската българска телевизия „BIT”, която има студио в София. Наскоро Николая представи първата си книга „Шери”, която представлява духовно послание на това как да стигнеш до своите собствени правила и формули, за да откриеш истинското си „аз” и щастие. Николая Кръстева даде специално първото си интервю за вестник „Струма”.

Началото на една авантюра

– Николая, в далечната 1999 година, едва 25-годишна, ти се реши на голяма авантюра – да заминеш на работа в перлата на Арабския свят – Абу Даби. Какво те накара да направиш тази смела крачка в живота си и как се осъществи това?
– Любопитството ми към различните култури, и в този случай – арабската, ме провокира към това. Имам първи братовчеди ливанци и покрай тях много приятели сирийци, ливанци и йорданци. Имах една голяма любов – сириец, който завършваше стоматология в България. От него ми дойде провокацията да отида да работя там и да опозная тяхната култура и манталитет. Тогава започваше да става модерно да се ходи в емирствата на работа. Намерих посредническа фирма, на която се доверих, и нещата се получиха. Плюс за мен беше фактът, че имах известно ниво по английски език, който е втори официален език в Обединените арабски емирства.

– Там ти работеше като сервитьорка. Трудно ли се адаптира към тамошните условия на работа, изискванията им и нивото на английския език беше ли ти достатъчно?
– В началото ми беше много трудно. Първо, защото бях извън родината си, сама, без приятели, неопитна в чужда държава. Работех по 11 часа на денонощие, по шест дни на седмица, а понякога и по седем, без почивен ден. Бях сервитьорка в петзвездно заведение, където имаше много стриктни изисквания. Най-важен беше външният вид – консервативен, със силно прибрана коса. Облеклото също беше много важно – полата трябваше да е под коляното, ръкавите да са дълги, а под ризата потникът беше задължителен, за да не се виждат очертанията на горното бельо. Във времето, когато не бях на работа, усилено изучавах менюто, което беше на английски език, и заспивах с два огромни речника до главата си, защото всеки ден преди работа започваше малък изпит по менюто. Всеки артикул в менюто за мен беше напълно непознат и трябваше да знам всички съставки на ястието и начина, по който се приготвя.

„Във всички други страни извън Бългрия сервитьорството е истинска професия, а не запълване на свободно време ор аматьори!”

– След девет месеца напуснах поради неблагоприятни условия на труд и станах супервайзър в друго петзвездно френско заведение. Там изкарах три месеца и след година работа в Абу Даби отново се завърнах в България.

– Как ти се видя животът в Обединените арабски емирства и по-точно този на жените и отношението на мъжете към тях? С какви права разполагат местните жени и какво е отношението на мъжете към тях?
– Там за първи път се почувствах в едно супербезопасно място. Един типичен пример – на почти всички опашки, на които се нареждах в супермаркет, почти винаги мъжете пред мен ми отстъпваха място. Но пък от друга страна – не можех да разбера как местните жени караха коли изцяло забулени. Забулени бяха дори очите с черен воал, който е прозрачен. Те виждаха през него, но отсреща очите не можеха да бъдат видяни. На ръцете имаха ръкавици, а черният цвят е задължителен за цялото облекло, представете си как ходят на 50-градусова температура. А всички мъже бяха облечени в бяло. Когато върви семейство по улицата, мъжът винаги е с няколко крачки напред. Голяма беше изненадата ми, когато видях някои от тези жени, привидно консервативни на външен вид, под черните си наметала със скъпи, последна мода дрехи. Трудно ми беше да се разхождам по улиците, защото се чувствах като парче месо.

„Без значение колко дълга беше полата ми и колко малко кожа се виждаше от мен, всеки натрапчив мъжки поглед ме караше да се чувствам гола”

– На тенискорта се запознах с една австрийка, с която станахме приятелки. При всяка една наша разходка по крайбрежието тя реагираше гневно на всеки един плътски мъжки поглед. Хубавото обаче за арабската култура е, че в семейството мъжете са изключително грижовни и винаги извън дома демонстрират уважение към съпругите си. Казвам в множествено число, защото там полигамията е абсолютна реалност. Но тя е само за тези, които материално могат да си я позволят.

– Как е заплащането в Абу Даби и може ли човек като теб, който е сервитьор, да спестява?
– Там има значение като работник от коя държава си. Аз бях първата бяла жена в обслужващия персонал на заведението, колежките ми бяха филипинки. Въпреки че те имаха повече стаж от мен, аз вземах повече пари. Бакшишите се разделяха поравно между сервитьори, бармани и готвачи. Това не беше честно, защото аз като млада и бяла жена, получавах много повече бакшиши от азиатските ми колежки с дръпнати очи.

Животът в Щатите

– След авантюрата ти в Обединените арабски емирства твоята номадска душа те заведе към мечтата на почти всеки българин, както и на почти всеки от света – Щатите. Как стана това?
– Спечелих зелена карта от лотарията и стегнах куфарите. Избрах града на Ал Капоне – Чикаго, защото там имаше при кого да отида, имах много приятели от Гоце Делчев.
– Отлетях няколко дни след рождения ми ден, на 6 юни, и кацнах в неизвестното след току-що отминало торнадо там. Първите ми впечатления бяха разочароващи. Очаквах да видя лъскави, лускозни, големи и модерни сгради, както бе в Абу Даби. Оказа се, че такива има само в центъра на Чикаго. Имах чувството, че бях попаднала в някакво гето, защото сравнявах всичко с ОАЕ. Понеже вече перфектно владеех английски и имах легални документи, а и бях изкарала книжка за кола, след три седмици започнах работа на международната чикагска аерогара като сервитьорка. Тази професия в Новия свят се оказа много добре възнаградена. Но мечтата ми обаче си оставаше да обикалям по света и започнах да кандидатствам във всички авиолини за стюардеса. Следвайки принципа „Който търси – намира”, бях приета в най-младата и най-преуспяваща авиокомпания „SOUTHWEST AIRLINES”. Там смених три работни позиции в отдел „Поддръжка”, но никога не пожелах да стана стюардеса, защото като служител на авиолинии можех в свободното си време да пътувам в която и да е страна безплатно или за съвсем минимална сума. Предпочитах да летя за удоволствие, а не по работа като стюардесите. Така започна моето прескачане от континент на континент, от държава в държава. Отне ми доста време да обиколя необятната американска държава.

Пътешествията

– След като разгледа цяла Америка, къде те отведе попътният вятър?
– Първоначално за уикендите прелитах до Европа – Испания, Италия, Франция. Отскачах до Мексико и Карибите, което включва Пуерто Рико, Бахамите… След това ненаситното ми око се хвърли на единствения по рода си карнавал.
В РИО ДЕ ЖАНЕЙРО БЯХ ЗАЕДНО С МОЯ АВЕР – БЛАГОЕВГРАЧАНИНА АЛЕКСАНДЪР РАДКОВ, КОЙТО ДОЛЕТЯ ЧАК ОТ КИТАЙ
С него бяхме и в столицата на Аржентина – неповторимия Буенос Айрес, който е една невероятна комбинация от атмосферите на Париж, Рим и Барселона. Космополитен град с аромата на Европа.

Моята оценка

– От началото на демокрацията българите, които са живели или живеят в Щатите, са на диаметрално противоположни оценки за живота в най-желаната държава в света – от еуфория до пълно отричане. След 15 години пребиваване каква е твоята оценка за живота там?
– В зависимост от собствените приоритети на всеки един емигрант, животът там може да бъде прекрасен или въобще да не бъде хубав. Моят живот там бе прекрасен, защото Америка ми даде това, от което имах нужда тогава – позволи ми да пътувам, да опозная истинската си същност и да отсея от какво имам и от какво нямам нужда. Благодарна съм, че живях там и видях това, което исках. Най-хубавото в САЩ е, че в битието липсва всякакъв стрес за покриване на ежедневни простички човешки нужди. Там не е задължително да имаш висше образование, за да живееш сносно. И ако това е достатъчно на човек, то Америка е най-прекрасната страна за живеене. НЕГАТИВИТЕ НА АМЕРИКА ЗА МЕН СА ДЪЛГИТЕ РАЗСТОЯНИЯ МЕЖДУ ВКЪЩИ, РАБОТА И ПРИЯТЕЛИ
Друго неприятно е, че дори и да имаш много свободно време, няма с кого да го споделиш. Всеки работи, за да се срещнеш за кафе с някого, както ние го правим тук по всяко време, там трябва да се уговориш чак за след седмица. Там комуникацията е единствено по телефона. И ако нямаш партньор до себе си, си обречен на самота.

Израел

– Миналата година ти стана и хаджийка – посети Божи гроб в Йерусалим. Какви са ти впечатленията от Израел?
– Израел е перлата на Близкия изток и Средиземноморието. Хората там са направили от пустиня – оазис. Естествено с много труд, разум и пари. Всеки град е една своеборазна симбиоза от култури – арабска, еврейска, християнска. Там всеки един се чувства добре дошъл, особено ако си българин. Две са държавите, в които се чувствах горда, че съм българка – Турция и Израел. Най-вълнуващото и емоционално ми бе преживяването по време на разходката с лодка на Галилейското езеро. За гид бе назначен български евреин, който на родния ни език ни разказа цялата библейска история на това място. Това е най-ниското сладководно езеро на света и нашите чайки от Черно море зимуват там. Това, което разплака цялата ни група, е, че плавахме с български флаг, който беше вдигнат тържествено под звуците на националния ни химн.

Обратно у дома

– И накрая да те попитам как от сервитьорството и работа в авиолинии стигна до работа в телевизионно студио и даже водиш авторско предаване?
– У себе си отдавна усещах едно интуитивно желание за работа в телевизия. Отидох в чикагското студио на „BIT” още когато тя беше само идея, кандидатствах и ме назначиха. Започнах като координатор за новините, но знаех, че това не е моето амплоа. След това предложих да направя предаване за българи, нуждаещи се от английски език. Така вече две години аз водя „Аз уча английски с Николая”. Преди година и половина в София започна да се строи студио на чикагската телевизия. То започна работа през миналото лято под ръководството на Нери Терзиева. Отвярането на студиото съвпадна с моето решение да се завърна в родния град и се оказа така, че аз продължих старата си работа в Америка, но от България.

Вестник “Струма”